Уникален творчески тандем гастролира в Плевен

Култура
25.11.2020 | 10:34 ч.

Маргарита Петкова е от София. Живяла е в Плевен пет години. Плевен е един от любимите й градове. Била е член на Дружеството на писателите и първият редактор на алманах "Мизия" през 1983 година. Поетеса, публицист и преводач, публикува в сайтове. Член е на Съюза на българските писатели, на Асоциацията на софийските писатели, на Славянската академия. Има национални и международни литературни награди.

Симеон Аспарухов е от София. За пръв път идва в Плевен. Управлява издателство за българска литература. Пише поезия и разкази. Води рубрики в няколко платформи. Член е на Съюза на българските писатели. Занимава се още с фотография, изобразително изкуство, компилиране на музика.


- Как възприемате настоящата ситуация с пандемията от COVІD-19? Как я преживявате и какви разсъждения провокира тя у вас?

Маргарита: - Падам си малко малтусианка. И смятам за съвсем нормално Майката Натура, на която вече достатъчно сме й натежали на гърба, да си поразтърси раменете и по такъв начин да се прочисти. Вируси е имало винаги, епидемии, пандемии и всякакви такива теми е имало, откакто свят светува, дори и човечеството. В никакъв случай не си позволявам да изпадна в паника. И да се страхувам от някакъв вирус, който иска да живее толкова, колкото и аз искам. Нека да се пазим не от вируса толкова чрез необходимите мерки, но от пo-страшното - да загубим човешкия си облик зад маските.

Симеон: - Маргарита го каза много добре. Ще допълня към това, което тя обобщи красноречиво, че наистина, както ние сме живият организъм, така и Земята е жив организъм. И доста прекалихме с употребата й, с вмешателство е естествените процеси, които решихме, че зависят от нас. Разбира се, това е малко крайно, защото все пак ние, хората, е добре да останем и да ни има, тъй като без човешкия живот планетата не би била такава, каквато я познаваме. Но ми се ще така, както аз намирам време за мислене и анализиране в този доста продължаващ период вече, така и другите хора да осмислят съществуването си на Земята. Целта е да се обърнат към другите, да не се поддават на желанието за самоизолация, да не се преекспонират, заради това, което ни се случва. Защото, както каза Маргарита, това съществува, откакто я има Земята. Това е една борба и който оцелее, ще оцелее. Който не може да се справи не само с вируса, а и с това, което му предлага животът, не би могъл да се справи с вируса. Да cи помагаме. Да не се поддаваме на суицидни и всякакъв друг род мисли. Защото е безсмислено. Това ще отмине както всяко друго нещо. И ще дойде нещо задължително пo-добро. Колелото на живота е.

- Тази вечер сте в Плевен с група от хора, които са също творчески настроени, за да промотирате книгата на Маргарита Петкова „Тъй рече Виктор”. Беше споделено, че книгата предлага на хората една уникална философия за живота. Как вие приемате това творение?

Маргарита: - Приемам и това мое творение както и всички останали. Не мога да ги деля. Просто е различно. Исках да я издам. Защото усетих, че е друга. Но защо е друга и как стана друга, не мога да кажа. Това не е някаква суета. Книгата не е за всеки читател. Моята цел е не да имам 1200 лайка във Facebook, a поне трима човека да намерят в тая книга нещо свое. Да знаят кой е Ницше, Глинка... И да разберат, че светът е такъв, какъвто си го направим ние. Никой няма да дойде да ни го направи. Господ веднъж го е създал и ни е пyснал. От там нататък ние сами да правим собствените си светове. Ако зная как протича при мен творческият процес, щях да престана да го правя. Прилича ми на една кукла от тези спящите едно време. Имах такава кукла. Бях на четири години. Обръщах я напред и назад. Тя мигаше с очи. И ръмжеше нещо, което ми казваха, че е "мама". Звуконаподобяваше. Седнах един ден, откъснах й главата, извадих ръцете и там видях едни ужасни бели ластици. Очите бяха топчета, които с тези ластици се движеха. Имаше някакъв механизъм, който на нищо не мязаше и който всъщност ръмжеше. На мен куклата ми беше безкрайно безинтересна. Тя беше нещо, което съм разбрала как е направено. Не ми беше интересно, не ми харесваше. Така че в момента, в който разбера как точно пиша стихотворенията си, ще престана да го правя, защото кой знае какъв ужас се крие отдолу. Както казва Анна Ахматова: "Ако знаехте върху каква тор растат стиховете...”.

Симеон: - Когато Маргарита ме покани да пътувам с нея и да представяме книгата заедно, не се поколебах изобщо. Приех с голяма радост това предизвикателство. Защото да бъдеш толкова близък с голяма поетеса като нея, е голямо приключение. Тя е мой учител освен приятел. И тези съвместни пътувания ми дадоха страшно много. Успях да прозра хората какво харесват и какво не харесват. Да разбера защо се вълнуват от поезията й. За тази книга самата тя го каза, че не е лесна. Не е за всяко ухо и всяко око. Наистина е така. На мен ми беше трудна от пръв прочит. Признавам си, че се срещнах с много термини, които не познавах, и с няколко автора, които не бях чел. Направих си своите проучвания. Прочетох тoва или онова. За да мога да проникна в културните препратки, които тя прави. Всеки ред не е самоцелен и автономен. Той е много здраво свързан с останалите И може да бъде разглеждан и като буквален прочит, и като метафора. Т. е. тук я има играта, има го доминото, има го огледалото, има го бумеранга, има го рикошета. Страхотна книга наистина. Прочел съм я поне шест пъти. За да мога, когато не знам нещо, да й задам въпрос или сам да потърся отговора на друг. Стигнах до извода, че затова наричам тази книга роман. Това не е просто стихосбирка. Не е поредица от стихотворения, поеми или наредени по някакъв много изящен начин думи,  които да пропагандират, да носят послание или прочие. Това е история с начало и финал, в която се случват адски много неща. За мен е роман в сложна мерена реч. И ми донесе много нови светове. Промени погледа ми към поезията изобщо. Благодарен съм, че срещнах Маргарита и Виктор. Допускам, че това е изповед пред малкото истински мъже в живота на тази дама. Те носят общото име Виктор - Победителят. А защо е Победител, може би и сама тя не знае.

- В поетичната среща представихте един творчески синхрон между двамата.  Когато успееш да се свържеш с друг човек на творческа основа, как се чувстваш?

Маргарита: - Със Симеон сме сродни души. Не мислим еднакво, а се допълваме. Да мислиш еднакво с друг човек, е адски скучно. Ние сме егрегор.

Симеон: - И аз смятам, че сме сродни души. Много си помагаме в житейски аспект. Умеем да се изслушваме. Получавам мъдри съвети от нея. Помагаме си и в чисто езиково отношение. Научавам много неща от нея, но я святкам от време на време за някои промени. Защото съм любознателен колкото нея. Благодарение на неината книга се сблъсках с много неща, които изчетох, за да уча още и още. Бях й разкрил една формула. че 1+ 1 е равно на З. Това е 3D образ и много ми харесва фотографски погледнато. Нашата обща книга ще носи заглавието "1 +1 =3". Ще бъде нашият диалог. Много сме искрени с вас, защото много добре ни подклаждате огъня и много добре ни влизате подкожно.

Маргарита: - И аз мисля така. Много добри въпроси задавате като журналист. Много рядко се случвало журналист така добре да ме подготвя. И държа това да бъде отбелязано. защото въпросите към нас от вас са много добре обмислени.

- Нека да приключим с вашето послание към плевенчани?

Маргарита: - Неслучайно сме в Плевен тази вечер. Живяла съм ryк и ще се връщам с удоволствие. Имам прекрасни приятели. Поставям приятелството над любовта и над всичко в скалата на човешките взаимоотношения. Любовта минава и отминава. Докато приятелството е константа. Приятел ли съм с един човек, то е за цял живот.

Към плевенчани имам следното послание: Бъдете панорама на българския дух!

Симеон: - За пръв път съм в Плевен. Хареса ми това, което видях у хората. Те са много открити, естествени и гостоприемни. Много е впечатляващо. Понеже през последните двадесет години при смяната на поколенията възникна едно самоотлъчване у всеки един индивид. Може би защото сме малко или много ангажимент на хората, които са ни посрещнали, то се случи по един изключителен начин. И отношението на всеки поотделно също ме впечатли. Затова ще пожелая на всички българи: Да бъдат като плевенчани!

Росен ХАДЖИЕВ

 

Управлението на „бисквитките“ (cookies) на интернет сайта на Вестник ПОСОКИ

Сайтът използва „бисквитки“, за да оптимизира навигацията Ви в интернет.