Йорданка Мотовска: Не искам други да определят съдбата ми

Общество
25.08.2019 | 16:34 ч.

Йорданка Мотовска е на 43 години, живее със семейството си в Плевен. Завършила е социални дейности във ВТУ „Св. Св. Кирил и Методий“. В момента работи като социален работник. От шест години страда от автоимунно заболяване.

 

През 2013 година работих в голяма хранителна верига. Напрежението в работата беше огромно и изключително студено на работното ми място. Тогава се появиха първите симптоми на моето заболяване. След прегледи при десетки лекари поставиха две диагнози. Препоръчаха ми доц. Николов, който завеждаше отделението по ревматология в Плевен. Свързах се с него и през лятото на 2015 година постъпих в болница. Направиха ми изключително много изследвания. Оказа се, че страдам от автоимунното заболяване лупус. Това е тежко заболяване, което, ако не се лекува, нанася сериозни поражения на организма. Започнах да пия "Резохин" всеки ден. Лекарството стопира основно болките в ставите. Имах обриви по лицето, сериозни петна по ръцете и по пръстите. Година по-късно при преглед ми откриха и проблеми със сърцето. Доцентът ми включи втори медикамент - кортикостероид "Медрол". Медролът оказа негативно влияние върху организма ми - драстично напълняване, което се отрази на качеството на живота ми. Лекарствата няколко години купувах със собствени средства и едва тази година ме диспансеризираха. Проблемът е, че резохинът започна да липсва в аптеките, първоначално за седмици, а после с месеци. Случваше се така, че не го пиех по три месеца, вследствие на което се появиха рани по лицето ми, възпалиха се лимфните възли. Наложи се да сменя медикамента с друг, който си доставям от чужбина, тъй като в България го няма. Има го в Румъния, Гърция, Турция. За болните от лупус това лекарство е жизнено необходимо и се пие до живот.

Преди дни по една от телевизиите чух, че резохинът ще бъде включен в така наречения лекарствен туризъм и че през последните години 450 лекарства са изчезнали от българския пазар. Проблеми с медикаментите в България имат и онкоболните. Моето заболяване е известно с името „вълчанка“, защото „изяжда“ вътрешните органи. Лекува се като при онкоболните с химиотерапия. Предписаха ми и "Имуновенин". Една ампула струва 15 лв., а на мен за курса за лечение са ми необходими 90 ампули. Произвеждат се в България, но ги няма в аптеките. Питам като почтена гражданка на тази държава:

Ще бъдат ли осигурени лекарствата, жизнено необходими за болните?

Свидетели сме на това, че само се говори за проблема, но решение няма. От отговорните чуваме едно мрънкане, едно свиване на рамене и никакво реално действие. Абсолютно нищо, сякаш никой не е заинтересован!

Болна съм и въпреки това ходя на работа. Социален работник съм и помагам на нуждаещите се. Работя с хора с много тежки съдби и е необходимо да бъда адекватна в работата си, да бъда полезна и за семейството си. Имам дете, което се нуждае от мен, за което се грижа.

Недопустимо е това, което се случва в държавата ни.

Заболяването ми е генетично, а стресът го отключва. Стресът е ключовият фактор. Всичко е следствие от „спокойния“ живот, който водим. Липсата на необходимите ми медикаменти ме кара да се чувствам в безизходица. Може някои да решат, че преувеличавам. Може и гласът ми да е глас в пустиня... Просто ние, българите, така сме научени. Каквото се случва, го приемаме с наведена глава. Това няма, онова няма, ниски заплати, по-високи цени, всичко приемаме смирено, а примери много... Когато синът ми беше на двегодишна възраст, ми спряха детските добавки, защото доходът ни надвишавал прага с няколко лева. По това време работеше само съпругът ми. Днес синът ми вече е на 17 години и от тогава не получавам детски. Синът ми не е ли гражданин на тази държава? С какво тя помага на мен и детето ми? А аз го уча на патриотизъм и се опитвам да го мотивирам да не напуска страната ни, да остане в България? Дали пък не греша? Имам приятели, които живеят в чужбина, и се питам още отсега дали да му помогнат да излезе от тук. Някои не биха се съгласили. Това, което се случи с мен, може да се случи с всеки, няма гаранция в този живот.

Не искам и да ме съжаляват! Не искам да се задълбочава болестта ми, не искам да умирам! Искам да работя, искам и да се чувствам полезна за семейството и за околните. Нека на нас, болните, да ни се даде шанс да оцелеем! Не желая смъртни да определят живота и съдбата ми!

Господа управляващи, това, което се случва в държавата ни, е престъпление и геноцид! Вече го виждат и децата ни. Затова не искат да живеят тук, защото нямат бъдеще. Младите и умните напускат държавата и това е техният протест срещу безхаберието и глупостта, които ще ни погубят!

 

Записа: Росен ХАДЖИЕВ

Снимка: авторът

 

 

 
Печатни издания
Най-четени

 

 

 

 

Виц на деня

Жена в лондонското такси към шофьора: - Към Ватерло! - Гарата ли? -Ми то, за битката съм малко позакъсняла...!

АРХИВ | изберете две дати