Интервю с журналиста Николай Златев: По трънливия път на журналистиката

Култура
16.05.2022 | 18:21 ч.

Да пишеш за хората и техните проблеми, е не само трудно, но и отговорно.

Всеки, дори най-обикновеният човек, има своите грижи и хоризонти, но за журналиста не е достатъчно просто да ги опише и сподели с широката публика, той трябва да ги представи правдиво, с гражданското съзнание на честен посредник между читателите и истината. Такъв е целият творчески път на родения в началото на Втората световна война плевенски журналист Николай Златев.

В отлаганото повече от две години интервю за читателите на вестник  "Посоки", той сподели: "Пътят на журналиста е трънлив и труден. Не е такъв единствено за "парашутистите". Но какви журналисти могат да бъдат тези, които предоставят перото си в угода на лакейничеството ?"


- Каква е Вашата история?

-  Завърших в Софийския университет специалността българска филология, през 1966 година. В онези години идеализмът и стремежът към изграждане на по-добър живот имаха широко влияние сред българската младеж. Моя милост не правеше изключение и пред Държавната комисия за разпределение на новозавършилите млади специалисти изявих желание да бъда разпределен на работа в Родопите. Така попаднах в Златоград. Местните фактори бяха изумени от това, че един правоспособен млад учител, с висше образование по български език и литература, по свое желание е пренебрегнал "цивилизацията" и е предпочел за начало на трудовата си кариера пограничния родопски край.

Недоумението им обаче не трая дълго. Бяха заявили пред държавата нужда от специалист и след като го получиха, трябваше да му предложат работно място. Обадиха се по телефона и след няколко часа пристигна една магарешка двуколка от местоназначението ми - несъществуващото в днешни дни село Мързян. То се намираше на около 20 км от Златоград, почти на самата държавна граница, с надморска височина над 1 400 метра.

В компанията на малкия ми ергенски куфар  и моя мълчалив кочияш пристигнахме в селото преди залез слънце.

Училището се помещаваше в джамията и ми беше представено от местния ходжа, който поназнайваше някои български думи, за разлика от бъдещите ми ученици и родителите им, които и толкова не умееха.

Преспах в училището, но непреодолимата езикова бариера ми посочи обратния път. На сутринта поех отново към София, с молба към държавната комисия - за преразпределение.

Така получих ново назначение, в Силистра, където гражданите общуваха на няколко езика, между които и на български, а това се оказа благоприятно обстоятелство за по-нататъшната ми трудова реализация в полза на обществото.

- Казахте го с въздишка на облекчение?

-  Да, така е! Петте години в Силистра ми дадоха решителен старт в живота. Там срещнах голямата си любов - моята съпруга,  сродна душа от Плевенския край, завършила библиотечно дело. Родиха ни се  две деца.  За първи път в Силистра, благодарение на една забележителна жена, главен редактор, стъпих здраво на пътя на професионалната журналистика  в окръжен вестник -"Силистренска трибуна".

Не само тя, но и един мой състудент, който вече работеше в редакцията, ми помогнаха много бързо да навляза в тънкостите на вестникарския занаят. Тръгна ми, така да се каже, "по вода" ! Даже два пъти преплувах Дунава, до отсрещния бряг..

През 1972 г. се прибрах със семейството ми в Плевен и започнах работа в Градския радиовъзел. Подготвях материали, водех предавания и дори за кратко бях назначен за негов ръководител. Разбирах се добре с колегите Николай Мизийски, Васко Железаров, но точно след пенсионирането на последния реших и аз да напусна. Заплатата ми беше малка, като за семеен мъж, с две малки деца и млада жена. 

- Накъде поехте?

- Пряк началник  по това време в Градския народен съвет-Плевен ми беше една изключителна  личност - Димитър Бояджиев, който впоследствие стана и директор на Плевенската опера. Влезе ми в положението човекът и ме насочи към профсъюзния дом на културата. Занимавах се с културно-масовата работа в трудовите колективи, с планирането и провеждането на мероприятия и празнични чествания. Директор  беше една много културна и фина жена - Цена Монова, под чието ръководство  за около пет години успях много добре да навляза в проблематиката на трудовите колективи в Плевен и окръга.  По същото време пак един мой състудент поде и реализира общонационална инициатива  за повсеместно създаване на общински вестници, във всяка една по-голяма община на България. Това създаде мощен информационен поток в страната, който внесе свежа струя в нейния културен живот.

Мога да вметна по този повод, че запазването на значителен брой от тези вестници днес, какъвто е и  "БРЯГ" - Русе с ръководител г-жа Маргарита Трифонова, съумяха да съхранят високо цивилизационното ниво на българската журналистика извън столичните таблоиди. Направих неуспешен опит да продължа с журналистиката в плевенския вестник "Септемврийска победа", но само след месец напуснах поради хигиенна несъвместимост с главния му редактор .

- Намерихте ли изход?

- Така попаднах в редакционната колегия на новосъздадения общински вестник на гр. Д. Дъбник - "Витска трибуна".

С отпечатването му  имах големи главоболия, случайно или не създавани  от директора на Плевенската печатница, който прекарваше всички тиражи на малките общински вестници през една допотопна печатарска машина. Естетиката на отпечатаните броеве на вестниците в беше скандален - замазани текстове и фотоси, голям брак,  но отчетен от брояча, като редовен отпечатък. При това понякога - с една-две седмици закъснение! Читателите от уличната продажба, както и абонатите справедливо протестираха, а саркастичните им забележки бяха  изключително  за сметка на редакционната колегия. На няколко пъти отпечатвахме вестника в Ловеч,в Червен бряг, но ситуацията стана безкрайно обидна и непоносима.

Може би тези безобразия щяха да продължават безкрай, ако не протестирахме открито пред окръжното ръководство на Плевен, с уговорката, че ако то не постави на мястото му самозабравилия се печатар, ще се наложи преадресиране на оплакването на по-високо ниво. 

Последва бърза реакция, която го вкара, а впоследствие изхвърли от коловоза на печатарския бранш и всички общински вестници започнаха да излизат своевременно и отпечатани на много по-модерни печатарски машини. Читателите от Д.Дъбнишката, Левченската, Никополската, Гулянската и Пордимската община получиха своя качествен публицистичен продукт.

В края на 70-те ми се обади един много добър плевенски колега - Боби Андреков, зав.отдел "Кореспонденти" на вестник "Отечествен фронт". Предложи ми да напиша няколко материала за този авторитетен официоз. Редколегията и главният редактор Генчо Бъчваров ги харесаха и получих предложение за кореспондентско място на вестника в Плевенски окръг, а впоследствие - за Ловешки, Габровски и Великотърновски, т.е. за цяла централна Северна България. 

В този вестник имаше висока колегиална култура и през годините, в които работихме заедно, никога и с никого не съм имал каквито и да е проблеми. Многохилядният му тираж се ценеше от читателите, но пък и трудът на журналистите в него винаги беше на много високи обороти. Понятието за моя работна стая, например, беше повече от условно,тъй като непрекъснато бях в командировка.

Мислех си, че съм от желязо, но през 1990 година се оказа,че не е точно така. За късмет, инсултът ме споходи точно в Плевен, в кабинета на Ангел Московски, та навреме беше овладян и още съм жив, след шестмесечна рехабилитация, макар и малко поочукан...

Сътрудничех  понякога и на Петьо Блъсков, докато един ден, на пешеходната пътека пред Окръжна болница, не ме блъсна една кола.  след няколко месеца ме блъсна друга, но явно - корав журналист като мен трудно мре...

През 1994 г., Блъсков закри "Отечествен фронт", но аз така и не се отказах от журналистиката - Генчо Бъчваров и Коста Андреев ме привлякоха във в-к"Земя".

Лекарите обаче ми забраниха не само да чета и да пиша, но и да поддържам предишното си мобилно темпо.

По молба на моите приятели Вера Стефанова, Дора Дончева, Георги Стойков понаписвах от време на време, туй-онуй. За кратко печатах и във "Вечерни новини", но аграрният и промишленият сектор в България вече бяха изпаднали в състояние на полуразпад и журналистическият фронт изискваше появата на по-млади, по-жизнени и по-борбени сили.

Човекът, който пое "Септемврийска победа"- Плевен и създаде в-к "Посоки"-Тодор Цветков, беше много оправен журналист, добър професионалист, взискателен, но и добронамерен към колегите. Надявам се, че и сегашният главен редактор, г-жа Гинка Любомирова поддържа същия стил, за да пребъде този плевенски вестник в списъка на достойните български издания.

- Как виждате в момента бъдещето си?

-  Не споделям лекарското мнение, че трябва да се откажа от движението и умствените занимания. Да, наистина се подпирам с патерица, но пък и всяка крачка по изминавания от мене път е равна на победа.

Ремонтирах малко зрението, изкарахме семейно и ковида,  в домашни условия, но отказване и отчаяние от живота няма!

В момента чета една от трилогиите на Джон Голсуърти  „Съвременна комедия". Издадена е преди близо 100 години, но е толкова актуална и в днешно време?! Имам си занимания и  няма от какво да се оплаквам. Животът не се е  променил, станал е може би още по-труден. Но ние сме му свикнали.

 Светлозар  ДАМЯНОВ

 

 

 

 

 

   

 

 

Управлението на „бисквитките“ (cookies) на интернет сайта на Вестник ПОСОКИ

Сайтът използва „бисквитки“, за да оптимизира навигацията Ви в интернет.