In memoriam: Филантропът Игнат Канев пред в. "Бряг": Дарих 2000 долара за болница и изведнъж станах „някой”

Общество
16.07.2020 | 11:15 ч.

На 12 юли ни напусна големият спомоществовател и дарител Игнат Христов Канев (Кънев). Филантропът почина в Канада, където вчера и днес се извършва поклонение пред тленните му останки. Вестта за кончината му стана повод за множество трогателни думи, отправени от русенската общественост.

Редакционният екип на в. „Бряг“ също поднася своите съболезнования към близките и опечалените на дарителя.  За да почетем паметта му и да не забравим мъдростта му, препечатваме едно интервю с бизнесмена от октомври 2012 година, което той даде специално за в. „Бряг“. Срещата на главния редактор на „Бряг“ Маргарита Трифонова и бизнесмена Игнат Канев се състоя в Две могили, в къщата, в която тогава живееше брат му Симеон.

Интервюто е публикувано в бр.236 на в. Бряг“ от октомври 2012 г. 

Маргарита ТРИФОНОВА

На балкона на голяма бяла къща в Две могили, Русенско, са провесени два флага – българският трикольор и канадското знаме. Символите на двете държави не са случайни – да се знае, че тук е отседнал почетният консул на Република България в Канада, мултимилионерът Игнат Канев. Официалностите обаче са до прага. Вътре ни посреща миризма на домашна гозба, домакините Къневи щъкат напред-назад, щастливи, че са доживели още веднъж да се видят със скъп гост – бат’ Игнат от Канада. Родът на Къневи е голям, но от най-близките шестима братя и сестри жив в родината е останал само най-младият – 82-годишният Симеон, затова на него се пада честта да домакинства на именития си брат. По пантофи във всекидневната влиза и самият Игнат Канев. Преди седмица е подкарал 87-те, но трудно ще му ги дадеш. Нито видът, нито походката, нито приказките му издават възрастта. Още след първите думи разбираш къде е секретът: той самият не си чувства годините. Напротив - говори, мисли, крои планове като човек, който има още много  дела да свърши на този свят. Делово моли домашните си да ни оставят насаме за 10 минути – „да не се притеснява жената”, вади от джоба си топка за голф и ми я подарява. На нея е гравирано името KANEFF. Обещавам да я пазя за спомен, а той: „Защо ще я пазиш, играй с нея голф, аз всеки ден играя!” И започваме да си говорим за живота му, за бизнеса, за семейството. Естествено и за осемте голф игрища, които превърнал в печеливш бизнес ей тъй на шега. Покрай купуването на терени за строителството, решил да ги превърне в голф игрища, докато им дойде времето за строеж. Сега всеки ден играе любимата си  игра и тя го поддържа във форма. Десетте минути отдавна са станали час, дори два. Дали защото се оказваме земляци и това го умилява, или защото живот като неговия  с няколко думи как да го опишеш...

- Господин Канев, нямали сте 15 години, когато тръгвате за чужбина. Мислили ли сте, че връщане назад няма да има? А родителите Ви как ви пуснаха?

- Не им е било лесно сигурно. Майка ми после казваше, че цял порой сълзи е изплакала по мен.  Баща ми имаше един приятел бай Кольо - Никола Парушчолаков, градинар  от Горна Оряховица, който имаше бизнес зад граница. Дойде веднъж на село /Горно Абланово, Русенско – б.а./ и вика, бай Христо, дай ми го момчето си, човек ще го направя. Той беше градинар, имаше една, даже две зеленчукови градини в Австрия и търгуваше със земеделски стоки. Аз бях малък, ученик още, но вече имах някакъв търговски опит – баща ми работеше в кооперацията, в която се търгуваше с кожи, яйца, газ, захар. И аз след училище ходех из село, събирах яйца по къщите и ги носех в кооперацията. А тогава те струваха скъпо. Така  през март 1941 г. тръгнахме с още две-три момчета от нашето село за Австрия. Там първо бяхме общи работници, но мен бързо ме пратиха на пазара да се мешам с хората, да понауча езика. На следващата година вече сам ходех да продавам стоката. Първи научих немския. Изкарах три години и се върнах на отпуск в Горно Абланово, но заради туй, че не съм изкарал войниклъка, взеха да ми правят въртели, не ме пуснаха да тръгна пак за Австрия. Добре, че баща ми намери един офицер от Свищов, който работел в службите, където дават  бележки за временно освобождаване от войник, та тръгнах  пак за Австрия. Не съм мислил да бягам от войниклъка. Даже през 45-а на три пъти си стягах багажа за България, да си изпълня задължението към държавата. Но приятели ме отказаха, там е размирно сега, ми казаха, недей тръгва. Отказах се и мисля, че съм взел правилно решение. След 5 години чиракуване, в края на 1945 г. вече имах собствена търговия и малко производство на зеленчуци, плодове. Единствен от българите градинари в Австрия тогава имах камион, другите караха още каруците с коне.

- Как се озовахте зад океана и защо точно в Канада?

- През 1950 г. един по-един емигрантите започнаха да напускат Австрия и да заминават за Америка. Аз също реших да бягам, тъй като се заговори, че руски агенти събирали емигранти и ги пращали в Сибир. През 51-ва година за 11 дни напуснах Австрия. Продадох си бизнеса на  задграничното правителство на БЗНС, по-скоро им го оставих, тъй като Г.М.Димитров, който  го оглавяваше, обеща да ми плати, като пристигна, направо в канадски долари. Баща ми Христо Кънев беше земеделец, самият Г.М. Димитров  беше нощувал на три пъти в нашата къща в Горно Абланово. От там ме знаеше. Само че като пристигнах в Канада, Г.М.-то ми каза: пари няма. И аз, какво да ти кажа, в чуждата страна без пари, без академична подготовка, не знаеш езика – като едно животно си. А трябва да ядеш…

- Като вече знаехте немски, защо не избрахте Германия?

- В Германия беше още война, разруха, а в Канада  се чуваше, че са емигрирали много германци, 27% били с немски произход, мислех си, ще говорят езика. Но не се оказа така. След войната  немците не бяха добре дошли в Америка, и да знаеха, избягваха да говорят своя език. Така на 24 години и половина започнах отново от нулата, с 5 долара в джоба. Тогава много ми помогнаха двама души – един хърватин и един поляк. Те бяха майстори, работеха в строителството и ме взеха на работа при тях. Работех от сутрин до вечер, строяхме къщи, но понеже бях буден младеж, очите ми все в по-старшите. Гледам собственикът продава къщите като боза, както се казва. За нищо ги няма. Гледам майсторите мерят покриви, стени, и аз се уча от тях. В това време Г.М. Димитров все пак мислел как да ми помогне. Заради парите, които имаше да ми дава, накарал българските емигранти да събират по един долар на месец и така ми пратиха 300 долара на куп.

С тези пари аз си купих едно място за строеж и за 11 месеца си вдигнах къщичка. Една такава, малка, сега гаражът ми е по-голям от тази къщичка, но много й се радвах, защото беше моя. През март 52 г. вече живеех в моята си къщичка. Веднага я заложих за 4000 долара заем от една жена, която беше богата и даваше заеми. С 4 % лихва. Тя ме знаеше, понеже в извънработно време работех в двора й, поливах, косях тревата. Аз и къщичката си я построих в извънработно време, не съм спирал да работя на строежа. След 3 години й се издължих, а тя ми върна парите за лихвата, толкова била доволна от мен. После, през 64-та година, когато вече бях богат, а тя беше вече на 103 г. пак на мен поръча да й построя нова къща – Маргарет Борг се казваше, добра жена беше…

- И с тези пари ли започнахте?

- Може да се каже. С тях си купих още две места, построих къщи в тях, продадох ги, след това още 4 места с 4 къщи и т.н. И все в извънработно време. Така беше тогава. За да успееш, трябва да работиш много. През 1955 г. построих 7 къщи, през 56 г. - 27 къщи.

- И на кого продавахте толкова  много жилища?

- Това беше времето сред войната, в Канада бяха пристигнали 300 000 емигранти и продължаваха да пристигат. Имаше голямо търсене на жилища. Местните продаваха старите си жилища на емигрантите за по-евтино, а те си поръчваха нови къщи. През 1955 г. идва при мен един агент, който ми продаваше къщите, и вика: ще строим болница и събираме дарения, ти ще се включиш ли? Щом е за болница викам, това е голямо, полезно нещо, трябва да дам, но колко. Питам го, колко се дава, а той – кой колкото обича. Мислих, мислих и обещах да дам 2000 долара – за три години да ги внеса, понеже ги нямах на куп.

От следващата година изведнъж започнаха да ми идват много клиенти за къщите. Изпращал ги някакъв си мистър Дейвис – главен прокурор на района. Той отговарял за събирането на парите за болницата и като видял в списъка 2000 долара, попитал кой е този дето е дал толкова пари. Оказа се, че другите давали кой по 5, кой по 50 долара, само двама дали по 100 долара. Такава била практиката. Така станах изведнъж somebody, НЯКОЙ СИ. Т.е. популярен, известен. Взеха да ме канят по разни събрания, чествания. Този мистър Дейвис имаше адвокатска кантора и когато клиентите се допитвали от кого да купят жилища, адвокатите им казвали: е, от оня малкия българин вървете си купете.

- Кога се усетихте богат и успял човек?

- Вече Ви разказах кога бях забелязан. Но ми предстоеше още много труд, докато успея. Трудя се и до днес. През 1957 година построих първата си висока сграда - на три етажа с 9 апартамента, а 10 години по-късно, през 1967 година, построих сграда с 262 жилища. От там вече бизнесът ми тръгна. Построените от фирмата ми жилища станаха хиляди, основах автомобилно представителство на „Дженерал моторс”. По 4000 коли на година съм продавал. През 1964 година президентът на „Дженерал моторс” ме покани на вечеря в Детройт, като за целта изпрати самолет да ме вземе от Торонто и после да ме върне в Канада. Изобщо, търговията  явно ми е била в кръвта и душата ми още от малък. Нали ви казах за яйцата, дето ги събирах  и продавах като 10-годишен. После  със зеленчуците беше същото, с къщите, с колите. На една фирма например продадох 300 камиона, представяте ли си?

 

 

- Връщали ли сте се в България преди 1989 г. и имахте ли проблеми с властта?

- През 1968 година. Дотогава бях подсъден заради неотслужената военна служба, властите ме следяха, но вече бях известен, богат и нищо не можеха да ми направят.  Имаше един началник на милицията в Русе, Иван Пенчев се казваше, после станахме приятели с него. Извика ме в кабинета си и пред него гледам едно старо вестниче, което се издаваше от БЗНС на Г.М. Димитров. В единия му ъгъл на първа страница сниман моят портрет и под него пише „Игнат Канев – дарител на БЗНС”. Трябва да е било заради бизнеса, който не ми платиха в Австрия. И началникът обръща вестника към мен и почуква с пръст: я виж, ти си подпомагал земеделците, а? Казвам му, аз, господин началник, съм помагал и помагам на всички българи, които са имали нужда от мен, без значение какви са – земеделци, комунисти и т.н. Ето и сега съм дошъл да помогна да се построи детски дом в родното ми село, а там управата е комунистическа, нали? А той – дай да махнем, вика, тези вестници и да пием по едно кафенце, ти как го обичаш - сладко или горчиво? Като каза така, си викам, аха, няма опасност (смее се).

- Господин Канев, интересувате ли се от политика?

- Да, разбира се. Аз самият съм либерал, сега сме в опозиция. Консерваторите управляват страната. Лидерът им е млад, енергичен, казва се Стивън Харпър, той е премиер-министър и ми харесват някои негови решения, нищо, че не е от нашите. Човек трябва да е справедлив и с опонентите си, когато вижда, че правят нещо за доброто на държавата. Винаги съм се интересувал от политиката, помагал съм на партията си,  спонсорирал съм я с пари, включвам се в  агитацията. Но аз самият никога не бих се занимавал с политика. Политиците са като поповете, на тях им е дадена дарбата да говорят, да увличат хората, но никога не са богати. Поне в Канада е така. Ако са богати, няма да имат ищаха да работят за държавата и народа. Тъй мисля аз. Освен това народът не избира богатите. На миналите избори в Канада например имаше двама много богати кандидати, билиони притежават от бизнес с уранодобив и пр., но не ги избраха…

- Какво мислите за днешна България, харесва ли Ви?

- България  сега е свободна страна, това личи по вестниците, по телевизията и навсякъде.  Но е бедна. Като си идвам, намирам хората по-бедни, отколкото бяха при социализма. А не е логично да е така. Капитализмът дава възможност на хората да работят, да се развиват всеки според възможностите си и според законите. Но явно социализмът е научил хората да не си дават много зор. За 22 години трябваше да се научите, че без работа няма победа, както се казва. Ама трудно било, държавата била бедна. Щом чужденците вече идват в България да правят бизнес, значи и българите могат. Но трябва  юридически да се оправят нещата, законите. Аз видях с очите си какво беше Германия след войната, вижте я сега каква е силна и могъща. Но това с труд става. Не може германците да работят до 70 години и по 50 часа на седмица, а гърците по 20 часа на седмица и да вземат по три пенсии, и сега да се оплакват. Това никъде го няма.

- Разкажете нещо за личния си живот.

- През 1948 година се ожених за една австрийка от хърватски произход. Катерина се казваше, много добра жена беше, с нея живях 28 години, но нямахме свои деца. Разделихме се като приятели, нейни близки и досега работят при мен. На следващата година тя почина от рак, била е болна, а аз не знаех. Майка ми, като дойде при мен в Америка, ми каза: Гатьо, шест деца съм родила, от петте имам внуци и ти трябва да имаш свои деца. Това си поставих за цел. Приятели от България ме запознаха с Диди, сегашната ми жена.  Беше младо момиче, 25 години по млада от мен, а аз бях на 51. Беше дошла в Канада при дядо си, който е емигрирал преди много години в Канада. Още като я видях, си казах - това ще е жена ми. Срещахме се  няколко пъти на закуска, изпратих я на летището, защото дядо й беше болен. Повече нищо не посмях от притеснение… Но като ми каза: „Довиждане Иги!”,  нещо ме зъзна тук, под лъжичката. Разбрах, че пак ще се видим. После любовта ни стана по телефона, всяка сутрин в 7 ч. /в Канада е 12 ч. в полунощ/ й звънях да я питам как е. През 1977 г. си дойдох в България да я искам от родителите й, вече се бяхме разбрали с нея. Баща й и майка й казаха „да” и се оженихме. Някои предричаха тогава, че този брак няма да просъществува, но ето 36 години сме заедно и… След 9 месеца се роди Ана-Мария, а след 2 години и Кристина. Голямата прилича на Диди, но има моя търговски нюх. Кристина пък прилича на мен, същата е като моята майка. Ана-Мария завърши  Колумбийския университет и после икономика в Оксфорд. А Кристина е юрист. Сега и двете са  вицепрезиденти на фирмата. Майка им Диди е президентът, ръководи всички. За мен остана почетната длъжност chairman – най-главният бос (смее се). Сега чакам внуци.