Българска учителка за бягството си от Афганистан: На талибаните не им пука за никой и нищо

България
28.08.2021 | 17:27 ч.

Над 100 са загиналите след атентата на летището в Кабул. Само няколко дни по-рано на същото място, където десетки хора губят живота си, една българка, като по чудо, успява да спаси своя.

Ева Пилософ отива в Кабул като консултант на училище, напускайки бляскав живот в Дубай. Поема поста академичен директор на група училища. Отначало се стряскала, че грамотността там е 14 процента, токът спирал, ставала през нощта да пере. За живота си там и за бягството от талибаните тя разказа пред Нова тв

"Все още всичко ми е много прясно и ми е мъчно. Когато се преместих там бях в шок от цялата обстановка. Фактът, че токът спира непрекъснато, на ден има ток около 8 часа и обикновено това е през нощта. Но животът ми там беше супер, още първия ден, в който се нанесохме, при нас дойдоха съседските деца, които не говориха никакъв английски и започнаха да ни помагат да си отваряме кашоните и да ги подреждаме, започнаха да ме учат на разни думи на дари, аз ги учех на същите думи на английски, много беше хубаво", разказа Ева.

С годините все повече обиква местните и когато разбира за настъпването на талибаните, отказва да повярва, че армията на страната ще се откаже така лесно. Нашите, казва тя, са около 300 000, другите - 4 пъти по-малко.

"В събота вечерта си стояхме в училище, както винаги, и в неделя всичко се обърна с главата надолу. Аз отидох на работа, приключихме изпита на децата ужасно бързо, почнахме да ги изнасяме, целият град се задръсти, армията и полицията изчезнаха, така и не разбрахме къде отидоха. Колите им бяха там, а униформите на земята. Беше някакъв тотален хаос. От училище двама колеги дойдоха вкъщи, за да ни пазят", обясни учителката.

Отказва да приеме, че трябва да си тръгне, но близките й я убеждават, че няма време за губене. "Всички ме предупреждаваха и ми казваха, че талибаните не са страшни, проблемът е този период на безправителственост, защото тогава всеки си прави каквото си иска, влиза ти в къщата, ограбва и други по-лоши неща".

Първият опит за бягство е до Пакистан, тъй като съпругът й е от там. "От пакистанското посолство му казаха, че на следващия ден ще има полет, но непрекъснато му отказваха, тъй като не съм пакистански гражданин. Ние тръгнахме към летището с идеята, че ако мен не ме качат на самолета, той ще си размени мястото с мен, ще ме качи мен, а той ще остане".

Живеят на 2 км от летището, но дори не успяват да стигнат до него. "Беше препълнено с хора, опитваха се да се катерят по оградата, стрелят се един друг в борба за място по-близо до оградата. Ние през цялото време гледахме и осъзнахме, че няма никаква администрация и не може да се влезне в това летище." Вторият опит е бягство с кола по сухопътната граница с Пакистан. Тогава Ева търси контакт на българското посолство. От там получава категоричен отговор, че тръгне ли натам, не е ясно дали ще стигне крайната си цел, граничните пунктове са в ръцете на талибаните.

Научава, че и България организира евакуациии то след няколко часа, и решават да опитат така, за трети път. "Ние се обадихме на собственика на компанията, в която работехме, и му казахме, че ни трябва сигурна кола, защото отиваме към летището. След известно време в колата трябваше да тръгнем пеша и стигнахме до първия чек-пойнт на талибаните и това беше първия път, в който се срещнах лице в лице с тях, отблизо с тази животинска жестокост, в която не им пука за никой и за нищо. Затичаха се към нас, започнаха да крещят и аз замръзнах. Нашият приятел се опита да говори с тях и те го дръпнаха и започнаха да го бият. Единственото, което той ни каза, беше да тръгваме и ние продължихме напред". С всеки следващ пропускателен пункт става все по-лошо, а те са много, през 100 метра.

Помага им едно младо момиче, което говори на английски, и обяснява, че всичко ще е наред. "Тя намери мощ, за да се изправи и да започне да говори с талибаните, лице в лице. Започна да спори с тях и да им обяснява ожесточено, че има паспорт, името й е в списъка и трябва да я пуснат. В един момент ме хваща за ръката и тръгва. Видяхме войниците от НАТО, но трябваше да стигнем до тях. Те са зад едни бетонни стени и много бодлива тел, а пред тях има тълпа от хора, няма никаква яснота кой на какъв полет трябва да е. Моят съпруг успя по някакъв начин да привлече вниманието на един от войниците и той поиска паспорт. Съпругът ми се опита да го даде на войниците и в момента, в който те видяха, че е в друг цвят, ме извикаха. В момента, в който другите разбраха, че ме викат, започнаха да ме дърпат, да ми бутат бебета в ръцете, да ме дърпат за косата, да ми се хващат за краката, и аз не можех да мръдна. Съпругът ми успя да пробие тълпата и ме бутна върху бодливата тел. Войниците ме попитаха кой е с мен и аз им казах съпругът ми и момичето, което ме спаси. Аз не я познавам, но аз нямаше да съм тук ако не беше тя", разказа Ева.

От няколко дни е на лагер в Доха с десетки хиляди чужденци и афганистанци, на които Америка е предложила подслон заради помощта, която някога са оказвали на нейните военни дипломати. В същото време в Кабул има много хора, които са заключени, а трябва да излязат. Посолството ни й помага и тя вече е на сигурно място. "Аз все още се надявам, че цялата ситуация там ще се успокои след евакуацията, все още се надявам, че те ще успеят да сложат всичко в ред и наистина ще следват платформата, която казват пред международното общество, но не съм сигурна, че ще успеят. Ако го направят, аз ще се върна веднага, няма да се замислям, много искам да се върна там, въпреки че масата от хората, с които работех, вече не са там", категорична е Ева.

Още по темата

Коментирай

 

Управлението на „бисквитките“ (cookies) на интернет сайта на Вестник ПОСОКИ

Сайтът използва „бисквитки“, за да оптимизира навигацията Ви в интернет.