ИЗБЕРИ: БРЯГ NEWS | БРЯГ РУСЕ | ПОСОКИ ПЛЕВЕН | НЮЗ ГЛАС ЛОВЕЧ | СИЛИСТРЕНСКИ БРЯГ

 

  

Васил Ангелов: Вкусих и от горчилките, и от сладостите на живота...

Бизнес
21.01.2016  |  17:28
1 422
Вече 35 години управителят на „Агромашинаимпекс“ - Плевен свързва и живота, и работата си със земята и хората
Васил Ангелов

Васил Ангелов е роден през 1940 г. в с. Лозица. Завършил ВИММЕССРусе, специалност машинен инженер. В продължение на 35 години неизменно управлява „Агромашинаимпекс“- Плевен, занимаваща се с търговия на селскостопанска техника, машини, резервни части и инвентар. Половината от житейския му път е свързан с родното му място, със земята и хората, които я обработват. А тези, които го познават добре, казват, че е открит човек, спокоен, с пословична доброта.

Посрещна ме в кабинета си във фирма “Агромашинаимпекс“ усмихнат и гостоприемен. Предложението за интервю му допадна, споделяйки, че съвсем наскоро навършил 75 години, много е видял и преживял и има какво да разказва.

 

- Какво е да управляваш една фирма 35 години, при това в преломно време - режим на тоталитаризъм, последван от приватизация и демократичен строй, та до днес?

-Фирмата "Агромашинаимпекс" поех в условията на тоталитаризъм през 1980 год. Дотогава все пак имах натрупан управленски опит в родното ми село Лозица и в АПК „Осъм“ - Никопол, където бях директор на механизацията и автотранспорта. Моят опит беше забелязан от най-отговорните органи на БКП - в онова време те решаваха кадровите въпроси. Гласуваха ми доверие и ми възложиха да оглавя едно от престижните търговски предприятия, осигуряващо за селското стопанство чрез внос машини и резервни части. Селскостопанският район, който обслужваше това предприятие, беше най-големият в страната. Когато поех ръководството, нямахме собствена база, а бяхме под наем, така че аз започнах борба за построяване на ново предприятие. Беше отредена строителна площадка на терен, който по това време служеше за сметище на Плевен. Макар и на нова длъжност, имах ясно виждане по отношение на строителните работи, които предстоят. Започнах строителството под мое ръководство и с лично участие в изкопните работи за халетата /тип Мархи/. Доставката на халетата направих в завода в гр. Монтана. Най-много трудности и опасност от злополука имаше при монтажа на покривните конструкции, който извършихме с четири крана. Ако само на един от крановете спирачките опуснеха, щеше да доведе до голяма авария, а животът на работниците да бъде в опасност. Това беше началото. Последваха години на възход и добри финансови резултати. Плевенски окръг постигна големи успехи в земеделието, за което съпричастност има и нашата фирма. Получавали сме по 100 трактора и 50 комбайна, предимно от Русия. С комбайните даже правихме парад, когато пристигнаха вагони с надпис "За Плевен от Ростов на Дон". Организацията по разтоварването беше дело на целия наш колектив, а често и наши клиенти помагаха. Много силно работехме с стопанствата в Коиловци, Обнова, Българене, в Долни Дъбник, Левски, Никопол... И така до промяната през 1989 год.

- Лесно ли е да се запази и оцелее дейността на фирмата в пазарната икономика и в икономическа криза?

- До 1989 г. работихме в условията на тоталитаризъм, но по-спокойно, защото всичко се вършеше планово. След това дойде демократичното обновление и приватизацията през 1999 г. Настъпиха промени, които измениха характера и дейността на фирмата. Бях убеден, че тя може да се запази с повече работа и дейност, която е нужна на обществото. В търговската сфера не сме имали големи сътресения. Явиха се много конкурентни фирми. Вследствие от това, както и намалената покупателна способност на земеделските производители, приходите на нашата фирма доста намаляха. Постепенно вносът на машини от бившите съветски републики и Русия силно намаля за сметка на непрекъснато увеличаващия се внос от западни страни. Такава е картината днес.

- Тези, които добре те познават и години наред са работили с теб като служители или бизнеспартньори, казват, че си голям работохолик, с неспирни идеи за новото, все нещо градиш, преустройваш... Не се ли умори?

-Независимо от всички реорганизации, които ставаха през времето, не допуснахме да се разпродават на безценица стокови материални ценности. Колективът, с който работя, ме подкрепяше, за което им благодаря. Вярно е, че и до днес не стоя със скръстени ръце, все търся пътища за обновяване. За мен няма работно и почивно време. Винаги мога да бъда намерен на работното си място. Не се уморявам да мисля за предприятието и чрез него за хората, които произвеждат нашия хляб. В Лозица направих подарък на селото - хранителен магазин и кафене, стремя се да съхраня от разруха възлови сгради там, като бившата фурна и ресторанта. Човек се ражда, за да създава.

- Целият ти трудов път е свързан със земеделието. Ако сравниш миналото и днешното, какво би казал?

-Сравнение е трудно да се направи. В миналото земята и средствата за производство бяха общонародна собственост. Имаше работа за всички, но се допускаха и увлечения, като например окрупняване на ТКЗС в АПК, което се оказа трудна форма на управление. Земеделието в младите ми години се развиваше, успехите бяха налице. Производството бе в излишък, имаше силен износ, българското селско стопанство се нареждаше в челната десетка от страните в Европа. Само Плевенски и Добрички окръг обработваха над 3 милиона декара с есенници и още толкова с пролетни култури. С връщането на земята в реални граници селското стопанство се върна с десетилетия назад. Сега отново започна окрупняване посредством арендуването на земята. Но това доведе до фалита на много дребни стопани. Държавата би трябвало да сложи таван на обработваемите земи от един ползвател. Голяма грешка на прехода е разрушаването на напоителните системи, а като следствие - и намаляване на площите със зеленчуци и овощни насаждения. От голям световен износител България се превърна във вносител на картофи от Полша, домати от Турция, чесън от Китай, ябълки от Македония и Полша. Все пак вярвам, че ситуацията в страната ще се промени, че държавата ще инвестира средства за възобновяването на зеленчукопроизводството и овощарството.

- Съжаляваш ли за нещо, когато погледнеш назад? Пропусна ли нещо? Не успя ли? В какво сгреши? Ако можеш да върнеш времето, какво би сторил?

- В дългия сижитейски път едва ли съм бил безупречен, сигурно съм допускал и грешки, но не са те същественото в моя начин на мислене и действия. Стремял съм се да гледам напред. Времето не може да се върне и мисля, че това, което оставям след себе си, ще бъде полезно.

- Имаш вече издадени и две документални книги - "Сам срещу съдбата" и "Генералът от Лозица".

- Моя слабост е да си водя записки за всички задачи и трудности, които съпътстват ежедневието ми. Те послужиха за основа за написването на първата ми автобиографична книга "Сам срещу съдбата". Целта на втората книга беше да уведомим обществото, че генерал Борис Ганев, този голям българин, е роден в село Лозица. В написването участва и моят земляк Ангел Кирилов. В момента подготвям и трета книга, в която ще разкажа за пропуснати моменти, за справяне с проблеми, които животът всеки ден ни поднася.

- Представите ти за бъдещето? Какво трябва да се промени, за да живеем по-спокойно и по-добре?

- С лека тъга отбелязвам, че на 75 години е трудно да мисля за големи неща. По-скоро бих препоръчал на тези, които идват след мен, да се отнасят към работата си с необходимата отговорност, за да живеем по-спокойно и по-добре. Знам, че това е единственият начин да те запомнят с добро. След като си отиде от живота най-скъпият ми човек - моята съпруга, помислих си, не е ли време да прекратя трудовата си дейност? Но това означава да се обрека на нещо, което не е в моята кръв, не е в моя стил. Сега си казвам: ще помагам на децата и внуците с вярата, че ще продължат моя път.

- Какво е да си щастлив? Кога най-силно си усетил щастието? Какво си пожелаваш?

- Вкусих от горчилките и сладостите на живота. Най-голямото щастие е, че съм се родил. Не се забравя първата любов. Имах щастието да бъда с моята Мария близо 52 години. Да отгледаме две деца. Да се радваме на двама внуци и една внучка. С нейната доброта и голямо сърце да спечелим приятели за цял живот. Това е щастие! Но животът не е безкраен, дойде и денят за тежка раздяла... Ако трябва да си пожелая нещо, то е, колкото имам да живея, да бъда полезен на близките си, на хората около мен, на приятелите, както и на тези от моето родно село Лозица. Това ще е най- голямото ми удовлетворение.

 

Разговаря: Гинка ЛЮБОМИРОВА

ПЕЧАТНИ ИЗДАНИЯ    ЧЕТЕТЕ ОНЛАЙН

 

 

 

 

 

 

 

НАЙ-ЧЕТЕНИ
КАЛЕНДАР | Моля, кликнете върху 2 дати

 

 

 

 

© 2014 Briag News.Всички права запазени!
Web Design & SEO by Zashev Design